Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.03 17:17 - ДЕСЕТОТО ОТКРОВЕНИЕ на Селестинското пророчество
Автор: simplythebest Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3902 Коментари: 0 Гласове:
58

Последна промяна: 09.03 23:23

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

image
ДЕСЕТОТО ОТКРОВЕНИЕ на Селестинското пророчество

Джеймс Редфийлд

Откъс

ПАНОРАМА НА ЖИВОТА

На една скала над главата ми, полускрит зад надвисналия є край, стоеше Уил, широко усмихнат, сложил ръце на хълбоците си. Виждах го леко разфокусирано, тъй че примигвах и се съсредоточих, докато лицето му придоби по-ясни очертания.

- Знаех, че ще те намеря тук - каза ми той, свлече се от скалата и скочи долу до мен. - Чаках те.

Изгледах го с удивление и страх, а той ме прегърна; лицето и ръцете му бяха леко лъчисти, но иначе изглеждаха съвсем нормални.

- Не мога да повярвам, че си тук - промълвих аз. - Какво стана, след като изчезна в Перу? Къде беше?

Той ми направи знак с ръка да седна насреща му.

- Всичко ще ти разкажа - отвърна - но първо трябва да разбера, какво става с теб. Какво те води в тази долина?

Разказах му подробно за изчезването на Чарлин, за картата на долината и за срещата ми с Дейвид. Уил поиска да узнае повече за онова, което Дейвид бе споменал, и аз му предадох по-подробно нашия разговор.

Уил се приведе към мен:

- Казал ти е, че Десетото откровение се отнася до това да се разбере духовното възраждане на земята в светлината на другото измерение, така ли? И как да разберем истинската природа, действителната същност на нашите интуиции?

- Да - отвърнах. - Наистина ли е така?

Той се замисли.

- Разкажи ми за преживяванията си в долината.

- Веднага започнах да имам видения - отвърнах. - Някои бяха от минали времена, а после започна да ми се явява видение на този вир. Видях всичко това: скалите, водопадите, дори и някой, който ме очакваше тук, макар да не разбрах, че си ти.

- Ами себе си как виждаше?

- Как вървя и разглеждам околността.

- Значи си видял евентуалното бъдеще.

Примигнах насреща му.

- Не те разбирам.

- Първата част на Десетото откровение, както е казал Дейвид, се отнася до това, да разберем нашите интуиции по-цялостно. В първите девет откровения интуициите се преживяват като убягващи предчувствия и смътни намеци. Но щом ги опознаем по-добре, започваме по-ясно да долавяме тяхната същност. Спомни си Перу. Нали интуициите ти се явяваха като представи за онова, което предстои да се случи, и ти виждаше себе си и другите на точно определено място да вършите точно определени неща, което те насочваше какво да правиш? Нали тъкмо така разбра, че трябва да отидеш при Селестинските руини? Тук, в долината, става същото. Имал си видение на нещо, което предстои да се случи - че се срещаш с някого при тези водопади - и това те е тласнало наистина да откриеш мястото и да се срещнеш с мен. Ако беше прогонил видението или не беше повярвал, че можеш да намериш водопадите, щеше да пропуснеш съответното стечение на обстоятелствата и живота ти щеше да си остане на старото място. Но ти си приел видението сериозно; съхранил си го в представите си.

- Дейвид спомена, че трябва да се научим "да съхраняваме" интуицията си.

Уил кимна.

- Ами какво означават другите видения - попитах - тези сцени от миналото? И тези животни? Става ли дума в Десетото откровение за това? Виждал ли си ръкопис?

Вместо отговор, Уил само махна с ръка.

- Нека първо ти разкажа, какво ми се случи в другото измерение, което аз наричам Отвъдно. Когато в Перу успях да се задържа на високо енергийно ниво - започна той - когато вие се уплашихте и снижихте вибрациите си, се озовах в свят на невероятна красота и чисти форми. Не се бях премествал в пространството, но всичко изглеждаше различно. Светът бе неописуемо озарен и изумителен. Дълго обикалях из този невероятен свят, а вибрационното ми ниво дори се повиши, когато установих нещо направо невероятно. Оказа се, че мога да се озова на всяка точка на планетата, само ако пожелая и извикам образа є в съзнанието си. Отидох навсякъде, където предполагах, че мога да ви открия - тебе, Джулия и останалите, но не успях. Тогава открих, че съм в състояние да направя и още нещо. Ако изчистех съзнанието си от всякакви представи, можех да се издигна над планетата и да се пренеса в сферата на чистите идеи. Тук можех да извикам свят, какъвто искам, само като си го представя. Можех да създам океани, планини и живописни гледки, образи на хора, които се държаха точно, както аз желаех, и какво ли не. Всичко, от което бе съставен този свят беше толкова реално, както и на земята. Накрая обаче осъзнах, че в този сътворен свят не се чувствам пълноценен. Той не ми носеше удовлетворение. След време просто се върнах и се опитах да си дам сметка, какво ми се иска да постигна. По онова време все още можех да премина на доста ниско вибрационно ниво и да разговарям с хората с по-високо съзнание. Можех да се храня и спя, макар че това не ми беше необходимо. Накрая си дадох сметка, че съм забравил вълнението, което човек изпитва в процеса на израстване и когато открива знаменателни стечения на обстоятелствата. Тъй като преливах от жизнени сили, погрешно си бях въобразил, че съм в постоянна вътрешна връзка с Върховното начало, но всъщност бях попаднал в клопката на собствената си властна воля и се бях отклонил от пътя. На това вибрационно ниво човек лесно губи ориентири, защото непосредствено и с лекота може да въздейства върху света посредством собствената си воля.

- И какво стана тогава? - попитах аз.

- Съсредоточих се в себе си, опитах се да възстановя връзката си с Божественото начало, както бяхме го правили. Това бе достатъчно - вибрационното ми ниво се издигна още повече и интуицията ми отново заработи. Чрез вътрешното си зрение успях да видя и теб.

- Как ме видя?

- Не мога да кажа; образът беше неясен. Но когато се съсредоточих към вътрешното си видение и го съхраних трайно в съзнанието си, се озовах в една друга сфера на Отвъдното, където попаднах сред други души, всъщност сред групи от души, и въпреки че не можех да разговарям с тях в точния смисъл на думата, успявах да доловя мислите им и познанието, което имаха.

- Показаха ли ти Десетото откровение? - попитах.

Той с мъка преглътна и ме погледна, сякаш се готвеше да хвърли бомба.

- Не, Десетото откровение не е записано.

- Какво? Не е ли част от автентичния ръкопис?

- Не.

- И нима дори не съществува?

- О, съществува. Но не на нивото на земното измерение. Това Откровение още не си е пробило път до физическото ниво. То е познание, което съществува само в Отвъдното. Едва след като достатъчно хора на земята съумеят да доловят интуитивно тази информация, тя ще може да бъде възприета от съзнанието на всички и едва тогава ще стане възможно някой да я запише. Така е станало и с първите девет откровения. Всъщност с всички духовни текстове, включително и със Свещените писания. В началото информацията съществува в Отвъдното и едва когато бъде доловена по-отчетливо във физическото измерение, се появява някой да я запише. Затова и тези писания се възприемат като боговдъхновени.

- И защо тогава е било нужно толкова време, за да може някой да долови Десетото откровение?

Уил изглеждаше озадачен.

- Не зная. Духовната група, с която влязох в контакт, май знаеше, но аз не успях достатъчно ясно да разбера. Енергийното ми ниво не беше толкова високо. Това има някаква връзка със страха, който се явява, при прехода на една култура от материално схващане към един нов духовен възглед за света.

- Това значи ли, че според теб съществуват условия да се появи Десетото откровение?

- Да, духовните групи виждаха с вътрешното си зрение как Десетото откровение малко по малко си пробива път в целия свят при достигането на все по-високи нива на съзнание и разширяващо се познание за отвъдното. Необходимо е обаче то да достигне до достатъчен брой хора, както беше с първите девет откровения, за да се преодолее страхът.

- И какво още се разкрива в Десетото откровение?

- Явно първите девет откровения не дават достатъчно познание. Трябва да разберем как да осъществим своето предопределение. А това е възможно, ако разберем особената връзка между физическото измерение и Отвъдното. Трябва да разберем смисъла на раждането, същността на своя произход, и да осмислим по-широко целта на човешката история.

Внезапно ми хрумна нещо.

- Почакай за момент. Ти не успя ли да видиш копие от Деветото откровение? Там какво се споменава за Десетото?

Уил се наведе по-близо.

- Това, че първите девет откровения обясняват същността на духовната еволюция в личен и в колективен план, но за да се осъществят те наистина, трябва да умеем да ги приложим на практика, а това изисква по-пълно разбиране на процеса, едно Десето откровение. Това Откровение ще ни разкрие същността на духовното прераждане не само в земен план, но също и от перспективата на Отвъдното измерение. Ще ни помогне да осъществим мост между измеренията, който ще ни помогне да осъществим своето предопределение. Говореше се и за страха, че във времето, когато възниква ново духовно съзнание, ще възникне и обратната реакция, породена от страха - стремеж да се упражнява съзнателен контрол над бъдещето посредством различни нови технологии - технологии, които ще бъдат по-опасни и от ядрената заплаха и които са започнали вече да се откриват. Десетото откровение спомага да се преодолее тази поляризация.

Той внезапно млъкна и посочи с глава на изток.

- Чуваш ли?

Заслушах се, но можах да чуя само водопадите.

- Какво да чувам?

- Бумтенето.

- Чух го преди. Какво е това?

- Не съм съвсем сигурен. Но се чува и от другото измерение. Душите, с които се срещнах, бяха много разтревожени от него.

Докато Уил говореше, от дъното на съзнанието ми ясно изплува лицето на Чарлин.

- Мислиш ли, че това бумтене е свързано с новата технология? - попитах аз, леко разсеян.

Уил не отвърна. Лицето му беше отсъстващо.

- Русокоса ли е приятелката, която търсиш? - попита той. - С големи очи... И много любопитно изражение?

- Да.

- Току-що си представих лицето  

й

.

Погледнах го озадачено:

- Аз също.

Той се обърна и се загледа във водопада, а аз проследих погледа му. Фонът от бяла пяна бе величествен. Чувствах, как тялото ми се изпълва с енергия.

- Ти още не си на достатъчно високо ниво на енергия - каза той. - Но в това място се крие голяма сила и, струва ми се, че с моя помощ, ако двамата насочим цялото си внимание към лицето на твоята приятелка, можем да се пренесем изцяло в духовното измерение и вероятно да открием къде е и какво прави в тази долина.

- Сигурен ли си, че ще мога? - попитах. - Не е ли по-добре да отидеш ти, а аз да те почакам.

Постепенно лицето му започна да излиза от фокус.

Уил сложи ръка на гърба ми, за да ми влее енергия, и отново се усмихна.

- Не разбираш ли колко е знаменателно, че двамата сме тук? Човешката култура започва да разбира Отвъдното и да долавя Десетото откровение. Струва ми се, че ние двамата можем заедно да изследваме другото измерение. Май така е предопределено.

Точно в този момент долових бумтенето, по-силно дори от шума на водопадите. Фактически го усетих със слънчевия си сплит.

- Бумтенето се усилва - каза Уил. - Трябва да тръгваме. Чарлин може да е в опасност!

- Но какво трябва да направим? - попитах.

Уил доближи до мен, все още с ръка на гърба ми.

- Да възстановим с вътрешното си зрение образа на твоята приятелка.

- Значи да съхраним интуицията, която имахме, така ли?

- Да, нали ти казах, че трябва да се научим да долавяме и да вярваме в нашите интуиции. Всички бихме желали значимите случайности да се проявяват по-последователно, но все още сме малко запознати с този процес, а и живеем в култура, която продължава да функционира в сферата на стария скептицизъм, тъй че лесно губим вяра и преставаме да очакваме. При все това все повече разбираме, че ако обърнем по-голямо внимание и разгледаме в подробности виденията, които ни се явяват за бъдещето, те започват да се осъществяват в по-голяма степен.

- Не значи ли това, че просто волево ги осъществяваме?

- Не, спомни си какво се случи с мен в Отвъдното. Там човек може да осъществи всичко, което желае, но такова осъществяване не носи удовлетворение. Същото е валидно и за земното измерение, само че тук всичко се осъществява по-бавно. Ние можем да пожелаем и предизвикаме осъществяването на всяко наше желание, но истинското удовлетворение, идва само когато сме в съгласие с вътрешната си посока и Божественото ръководство и следваме своята интуиция. Единствено тогава нашата воля служи на целите, които сме си поставили. В този смисъл ние ставаме сътворци с Божественото начало. Сега разбираш ли как това познание поставя основите на Десетото откровение? Ние започваме да се научаваме да използваме визуализацията по съшия начин, както това става в Отвъдното. По този начин се синхронизираме с другото измерение, което ни помага да съкратим разстоянието между Небето и Земята.

Кимнах с пълно разбиране. Уил няколко пъти вдъхна дълбоко, долепи ръка по-плътно до гърба ми и ме накара да си представя в пълни подробности лицето на Чарлин. В началото не стана нищо, но след това изведнъж почувствах прилив на енергия, която ме тласна напред и ме понесе в безумен вихър.

Носех се с фантастична скорост през някакъв многоцветен тунел. Бях в пълно съзнание и се удивлявах, защо не се страхувам, а чувствам разбиране, удовлетворение и покой. Сякаш съм бил тук и преди. Когато престанах да се движа, се озовах обгърнат от топла бяла светлина. Огледах се за Уил и го усетих малко по-назад от мен.

- А, ето те и теб - каза той и се усмихна. Устните му не се движеха, но аз ясно чувах гласа му. После обърнах внимание на тялото му. То изглеждаше, както обикновено, но озарено от вътрешна светлина.

Вдигнах ръка към него и забелязах, че и моето тяло изглеждаше по същия начин. Преди да го докосна, на няколко сантиметра от ръката му почувствах силно магнитно поле. Опитах се, но не можах да проникна през силовото поле, тялото му се отдръпна.

Уил едва не избухна в смях. Такъв смях го беше напушил, че ме накара сам и аз да се разсмея.

- Удивително, нали? - попита той.

- Вибрационното ниво тук е по-високо, отколкото край Селестинските руини - отвърнах. - Знаеш ли къде сме?

Уил мълчеше, оглеждайки околността. В пространството, което ни обграждаше, имаше перспектива за горе и долу, но се намирахме насред въздуха и отникъде не се виждаше хоризонт. Отвсякъде бяхме обгърнати в бяла светлина.

Накрая Уил каза:

- Това е една перспектива. Попаднах тук за малко, когато си представях лицето ти; и други души имаше наоколо.

- Какво правеха?

- Грижеха се за хората, които току-що са дошли след смъртта си.

- Какво? Искаш да кажеш, че това е мястото, където хората идват непосредствено след като умрат?

- Да.

- Ами защо ние сме тук? Дали не се е случило нещо с Чарлин?

Той се обърна право към мен.

- Не, мисля, че не. Нали ти разказах какво стана с мен, когато започнах да си представям твоя образ. Обходих много места, преди да те открия край водопадите. Тук сигурно трябва да узнаем нещо, преди да намерим Чарлин. Да почакаме да видим, какво ще стане с тези души - и той посочи с глава вляво, където на десетина метра от нас се появиха няколко силуета.

Застанах нащрек.

- Уил, откъде знаеш, че имат добри намерения? Ами ако се опитат да ни обсебят или нещо подобно?

Той ме изгледа сериозно.

- Ами на Земята как се разбира, когато някой иска да те обсеби?

- Долавя се. Човек усеща, че някой се опитва да го манипулира.

- И какво друго?

- Че му изсмуква енергията, чувства се оглупял, объркан.

- Точно така. И в двете измерения е същото.

Силуетите се откроиха по-ясно, а аз продължавах да бъда нащрек. Почувствах се обаче изпълнен с любов и укрепваща енергия, която се излъчваше от техните тела, състоящи се сякаш от златистобяла светлина, която плуваше и танцуваше пред погледа ми. Лицата им имаха човешки очертания, но в тях не можеше да се гледа направо. Не можех да преценя и броя им. Веднъж изглеждаха три-четири, след едно мигване бяха шест, после отново три, и всички ту се явяваха, ту се скриваха от погледа. Вкупом изглеждаха като просветващ, рисуван облак със златист цвят на белия фон.

Няколко минути по-късно зад останалите изникна друг силует, само че в ясен фокус и с тяло, озарено като моето и на Уил. Доколкото можахме да преценим, това бе мъж на средна възраст. Той се огледа като обезумял, но като видя духовната група сякаш си отдъхна.

Когато насочих вниманието си към него, установих, за своя голяма изненада, че долавям мислите и чувствата му. Стрелнах с поглед Уил, който ми кимна в знак, че също долавя реакциите му.

Отново започнахме да го наблюдаваме и забелязахме, че макар донякъде да си даваше сметка и да получаваше подкрепа, той продължаваше да бъде в състояние на шок от осъзнаването, че е умрял. Само преди минути е бил увлечен в обичайния си пробег, и при опита да изкачи една височина, бе получил тежък сърдечен пристъп. Болката бе продължила няколко секунди и тогава, най-внезапно, той се бе оказал извън тялото си, наблюдавайки как от всички страни се втурват хора да му помогнат. Съвсем скоро се бе явил екип от медицински лица, които трескаво се опитваха да го върнат към живота.

Накрая, седнал до тялото си в линейката, той бе ужасен, когато ръководителят на екипа го обяви за мъртъв. С всички сили се опитваше да им каже нещо, но никой не можеше да го чуе. В болницата лекарят потвърди пред целия екип, че бе получил сърдечен удар и животът му не е можел да бъде спасен.

С една част от себе си той се опитваше да приеме този факт, но с друга не можеше. Та нима бе възможно да е мъртъв? Най-сетне извика за помощ и се озова в пъстър тунел, който го доведе до тук. Докато го наблюдавахме, той постепенно започна да забелязва душите наоколо и тръгна към тях, като излезе от фокуса на нашия поглед и започна все повече да прилича на тях.

После внезапно се втурна обратно към нас и веднага се озова в офис, пълен с компютри, стенни карти и хора, които работеха. Всичко изглеждаше съвсем реално, само дето стените бяха полупрозрачни, тъй че се виждаше какво става вътре, а и небето над офиса не беше синьо, а с особен маслиненозелен цвят.

- Самозалъгва се - каза Уил. - Пресъздава офиса, където е работил на Земята и се опитва да си внуши, че не е умрял.

Душите наоколо приближиха, надойдоха и други, докато станаха десетки, като ту влизаха, ту излизаха от фокус в златистата светлина. Всички се стремяха да вдъхнат любов и да предадат някаква информация на този човек, която не можех да разбера. Въображаемият офис постепенно започна да избледнява, докато накрая изчезна съвсем.

Човекът продължи да стои с изражение на непринадлежност и отново влезе във фокус, заедно с другите души.

- Да идем с тях - чух Уил. В същия момент усетих тласъка на ръката му, по-скоро на нейната енергия.

Щом вътрешно се съгласих, усетих преместване и душите, заедно с човека, се фокусираха по-ясно. Лицата им бяха станали лъчисти, подобно на нашите с Уил, ала ръцете и краката им нямаха ясни очертания, а представляваха само лъчение от светлина. Вече успявах да съсредоточа погледа си върху тях четири-пет секунди, преди да ги изпусна от очи, и, след като примижа отново, да се опитам да ги потърся.

Всички бяха насочили поглед към една ярка светлина, която идваше към нас. С приближаването си, тя заприлича на всеобхватен лъч, който обгърна всичко. Като не можех да гледам право в светлината, аз се извърнах така, че да мога да виждам силуета на мъжа, който целият беше застанал в лъча, явно без никакво затруднение.

Отново долавях мислите и чувствата му. Любовта го изпълваше с невъобразима топлота и спокойна перспектива. Когато целият бе обхванат от това чувство, перспективата му на виждане и познание така се разшири, че той можа да погледне на току-що отминалия живот по един нов начин и в пълни подробности.

Видя обстоятелствата на своето раждане и детските си години. Той, Джон Доналд Уилямс, се бе родил с баща, който не беше особено интелигентен, и майка, напълно незаинтересована и отсъстваща, поради своята ангажираност с различни обществени дейности. В резултат на това бе израснал раздразнителен и затворен, човек, който непрестанно се стреми да се самодокаже и да накара света да разбере, че е голям откривател, че отлично владее науката и математиката. Защитава докторат по физика на 23 години и е преподавател в четири престижни университета, преди да премине на работа в Министерство на отбраната, а по-късно в частна енергийна корпорация.

Бе се посветил изцяло на този последен пост, без въобще да се интересува и напълно пренебрегвайки здравето си. След години непълноценно хранене и никакво физическо натоварване, бе получил тежко сърдечно увреждане. Резкият режим на движение се бе оказал фатален за него. Починал бе на петдесет и осем годишна възраст.

В този момент Уилямс излезе от това ниво на съзнание, изпълнен с дълбоко съжаление и огромна болка от начина, по който беше прекарал живота си. Разбираше, че детството и семейството на родителите му бяха създали реални условия, за да се развие в него пренебрежителност и високомерие, които да му вдъхнат чувство за превъзходство. Главното му оръдие беше насмешката, смазването на околните чрез критикуване на техните способности, професионален морал и личностни качества. Сега вече разбираше, че всички учители са били готови да му помогнат да преодолее своята неувереност. Явявали се бяха винаги в нужния момент, за да му посочат и друг път, но той напълно ги беше пренебрегнал.

Беше предпочел до края да живее в безпросветност. Дадени му бяха всички знаци, за да подбира работата си по-внимателно, да не бърза толкова. Множество намеци и опасности се явяваха в търсенията му, но той не ги бе взел под внимание. Беше приемал гледищата на работодателите си, дори ако противоречаха на законите във физиката, без въобще да ги поставя под въпрос. Имаше изгода от това - то му носеше успех, възнаграждение и признание, а него го интересуваше само това. Беше се отдал на потребността да получава признание... за пореден път. Господи, помисли си той, пак се провалих.

Съзнанието му се пренесе върху сцена от друг, по-предишен живот. Намираше се на юг, в Апалачите, в началото на деветнайсети век. Това беше военен пост. В голяма палатка стояха неколцина души, приведени над някаква карта, фенерите хвърляха светлина по стените. Всички офицери бяха постигнали единодушие - нямаше надежда за примирие. Войната бе неизбежна и от тактическа гледна точка трябваше да се пристъпи към атака час по-скоро.

Като един от двамата адютанти на командващия генерал, Уилямс беше принуден да се присъедини към мнението на останалите. Нямаше друг избор, каза си той; всяко неподчинение щеше да сложи край на кариерата му. А и едва ли щеше да успее да убеди останалите, дори и да поиска. Офанзивата трябваше да се проведе, вероятно последната голяма битка във войната срещу американските туземци.

Часовой донесе известие за генерала. Беше дошъл човек, който искаше да се срещне с командващия веднага. През отметнатото платнище на палатката, Уилям забеляза крехката бяла жена, вероятно трийсетгодишна, в чийто поглед се четеше отчаяние. По-късно разбра, че е дъщеря на мисионер, дошла с ново предложение от страна на туземците за примирие, за което лично и с огромен риск бе успяла да убеди останалите.

Генералът обаче отказа да я приеме, като си остана в палатката, докато тя му викаше отвън. Накрая заповяда да я изхвърлят от лагера под заплаха от разстрел, без дори да поиска да узнае какво има да му предаде. Уилямс и този път бе запазил мълчание. Знаеше, че командирът е подложен на голям натиск, защото беше поел ангажимент да открие региона за икономическа експанзия. Налагаше се война, за да се осъществят кроежите на икономическите групировки и техните политически съюзници. Местните жители и индианците не можеха да се оставят да развиват своята собствена култура. Не, бъдещето трябваше да бъде подчинено и определяно от интересите на онези, които владеят този свят и неговите блага. Би било твърде опасно и напълно безотговорно да се остави този малък народ сам да решава съдбата си.

Уилямс знаеше, че една война напълно отговаря на интересите на железопътните и въглищни магнати и на новопоявилите се петролни интереси в този район и, разбира се, можеше да осигури и собственото му бъдеще. Всичко, което бе необходимо, е да си държи езика зад зъбите и да играе според правилата. И той реши да не изрази своя протест. Другият адютант нямаше неговите съмнения. Спомни си как хвърли поглед към своя колега насреща в палатката - нисичък човек, който леко накуцваше. Никой не знаеше защо накуцва. Нищо му нямаше на крака. Той беше напълно позитивен човек. Много добре знаеше към какво се стремят тайните картели и го одобряваше напълно, обичаше го, възхищаваше му се, желаеше да вземе участие в него. А имаше и още нещо.

Този човек, също като генералът и останалите чинове, се плашеше от туземците и желаеше те да бъдат отстранени не само заради бойните им умения и тяхната численост, не дори и заради съпротивата им срещу разгръщащата се индустриална икономика, която заплашваше да унищожи земите им. Те се бояха от туземците заради нещо по-дълбоко, заради някаква вдъхваща ужас и объркваща понятията им идея, която само малцина старейшини знаеха изцяло, но която бе проникнала в цялата им култура и диктуваше на нашествениците някаква потребност от промяна, от припомняне на други представи.

Уилямс бе научил, че мисионерката е уредила среща между върховните индиански лечители, за да обменят своите знания и да намерят начин да ги предадат на другите - като последен опит да потърсят разбиране и да утвърдят своите ценности пред света, обърнал се срещу тях. Дълбоко в себе си Уилямс разбираше, че тази жена трябва да се изслуша, но в края на краищата нищо не каза и само с един жест, генералът бе отхвърлил всяка възможност за примирие и бе дал заповед за бой.

После Уилямс се пренесе в спомените си на друго място и видя един ров сред гъста гора, откъдето имаше видимост към полето на предстоящата битка. На хълма се появи кавалерия, готова за нападение. Американските туземци бяха решени да се отбраняват. Недалеч едър мъж и една жена се бяха сгушили зад скалите. Мъжът беше млад учен, занимаващ се със своите изследвания тук, и бе ужасен, че са в такава близост до битката. Всичко това не биваше да става, не биваше. Неговите интереси бяха свързани с икономиката; насилието му бе чуждо, той не разбираше защо белите и индианците трябва да враждуват помежду си, убеден, че икономическата експанзия в региона може да бъде съобразена така, че да интегрира и двете култури.

Жената до него бе младата мисионерка, която по-рано Уилямс бе видял от военната палатка. В момента тя се чувстваше предадена. Сигурна бе, че усилията є нямаше да бъдат напразни, ако овластените се бяха вслушали във възможността, която тя им предлагаше. Но тя си повтаряше, че няма да се предаде, докато не спре насилието. Все си казваше: "Това може да се преодолее! Може да се преодолее!"

Най-неочаквано по хълма зад тях заслизаха двама кавалеристи, които преследваха един от вождовете на туземците. Напрегнах се да видя кой беше той, и разпознах онзи разярен вожд, който се бе опълчил срещу идеите на жената. Видях как той бързо се обърна и заби стрела в гърдите на единия от преследвачите си. Другият скочи от коня и връхлетя отгоре му. Вкопчиха се ожесточено, докато накрая войникът заби нож дълбоко в гърлото на червенокожия. Кръвта бликна над разровената земя.

Икономистът, който бе станал свидетел на ставащото, изпадна в паника и замоли жената да бягат, но тя му направи знак да се успокои. Едва сега Уилямс забеляза един стар лечител, застанал зад дървото до тях, който ту се показваше, ту се скриваше. В същия момент на хълма се появи друг батальон кавалерия и се спусна в атака, стреляйки на посоки. Мъжът и жената бяха пронизани от куршуми. Индианецът гледаше отстрани с лека усмивка на лицето, докато и той падна убит.

Тъкмо в този момент Уилямс насочи вниманието си към един хълм, откъдето се виждаше цялата сцена. Още един човек наблюдаваше битката. Обут беше в кожени бричове и водеше товарно магаре. Беше планинец. Той обърна гръб на битката и се заспуска от другата страна на хълма, покрай вира и водопадите, докато се изгуби от поглед. Стъписах се. Битката се водеше тъкмо тук, в долината, малко по на юг от водопадите.

Когато отново се обърнах към Уилямс, той преживяваше ужаса на кръвопролитието и омразата. Знаеше, че неговото бездействие по време на войните с американските туземци бе предпоставило условията и възможностите на последното му прераждане, но точно както и преди той бе останал пасивен, не бе успял да се пробуди. Отново се бе срещнал с онзи едър мъж, убит заедно с мисионерката, и разбираше, че е трябвало първо да си спомни, а след това и да помогне на по-младия си приятел да се пробуди. Видях ги, застанали на един хълм да обсъждат процеса. Трябваше да намерят още петима души в долината и да образуват група от седмина човека. Тази група трябваше да работи за освобождаването от Страха.

Тази идея го хвърли в още по-дълбок размисъл. Страхът е бил големият враг на човечеството през неговата дълга и мъчителна история. И той започваше да разбира, че човешката култура в този момент се поляризира, на завоевателите от онзи исторически период бива дадена една последна възможност да придобият власт, да използват новите технологии за свои собствени цели.

Сгърчи се от мъка. Разбираше, че е от огромно значение неговата духовна група да се събере заедно, независимо дали той би могъл да бъде там. Историята се нуждаеше от такива групи и, само ако се формираха достатъчно и успееха да разберат същността на Страха, поляризацията можеше да се преодолее и експериментите в долината да се прекратят.

Постепенно осъзнах, че отново се намирам сред меката, бяла светлина. Виденията на Уилямс бяха свършили и той, заедно с останалите души, бе изчезнал. Аз внезапно се бях върнал назад, замаян и разстроен.

Отдясно зърнах Уил.

- Какво стана? - попитах аз. - Къде отиде той?

- Не зная със сигурност - отвърна Уил.

- Ами какво беше всичко това, което преживя?

- Пред очите му премина Панорама на неговия живот.

Кимнах с глава.

- Знаеш ли какво е това? - попита той.

- Да - отвърнах аз. - Зная, че хората които са били на ръба на смъртта, често разказват, че пред очите им в един проблясък преминава целият им живот. Това ли се има предвид?

Уил стоеше замислен.

- Да, но съзнанието, че човек прави такъв преглед на живота си, може да има голямо въздействие върху човешката култура. Това е още една страна от онази по-висша гледна точка, която ни дава познанието за Отвъдното. Хиляди хора са били близо до смъртта и онова, което разказват и споделят, позволява Панорамата на живота да стане част от нашата културна реалност. Знаем, че подир смъртта си ще трябва да погледнем на своя живот отново; и ще страдаме от всяка пропусната възможност, от всеки случай, в който сме бездействали. Това познание до голяма степен засилва нашата решимост да следваме всяко интуитивно прозрение, което ни се явява в съзнанието, и да се стремим да го проумеем по-пълно. Започваме да проявяваме по-голяма съзнателност спрямо своя живот. Стремим се да не пропуснем никое важно събитие. Защото не желаем да страдаме, когато се върнем назад и разберем, че сме пропуснали своя шанс, че не сме взели вярно решение или не сме действали правилно.

Внезапно Уил прекъсна думите си и вирна глава, сякаш да чуе нещо. В този момент почувствах болка в слънчевия сплит и чух неприятното бумтене отново. Само след няколко минути шумът затихна.

Уил се огледа наоколо. Обгръщащата ни белота също бе прорязана от някои тъмносиви ивици.

- Онова, което става долу, влияе и върху това измерение! - каза той. - Не зная дали ще успеем да запазим нивото си на енергия.

Изчакахме, докато сивите ивици постепенно се стопиха и бяхме отново обгърнати от равномерна бяла светлина.

- Спомни си предупрежденията в Деветото пророчество за изобретяването на нова технология - добави Уил. - А също и онова, което Уилямс каза - че страхът ще накара някои хора да се опитат да овладеят тази технология.

- Ами как разбираш това за групата от седем човека, която трябва да се върне? - попитах аз. - И виденията, които имаше Уилямс за тази долина през деветнайсети век? Аз също ги видях, Уил. Какво според теб означават те?

Уил стана сериозен.

- Струва ми се, че виденията бяха предназначени за нас. Мисля, че и ти си част от групата.

Внезапно бумтенето отново се усили.

- Уилямс каза, че първо трябва да си обясним Страха - подчерта Уил, - за да работим за преодоляването му. Това е поредната ни задача; трябва да намерим начин да си обясним този Страх!

Уил едва бе изрекъл това, когато оглушителен тътен разтърси цялото ми тяло и ме събори назад. Уилям протегна ръка към мен с разкривено и разфокусирано лице. Опитах се да хвана ръката му, но той внезапно изчезна и аз започнах да пропадам надолу, без да мога нищо да сторя, посред панорама от цветове.

 ====================================================
 

Джеймс Редфийлд е американски писател на бестселъри в жанра фантастика и мистика, лектор, сценарист и филмов продуцент.

Книгите на Джеймс Редфийлд се предават от ръка на ръка вече двайсет години. Милиони са се докоснали до духовните прозрения, съдържащи се в “Селестинското пророчество”, “Десетото откровение”, “Тайната на Шамбала” и “Селестинското пробуждане”, откривайки дълбоката сила на синхроничността и духовното призвание. Окуражен от успеха на предишните си откровения, Джеймс Редфийлд разгръща едно духовно приключение, което ще преобрази всички, впуснали се в него.

 




Гласувай:
61
3


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: simplythebest
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2020151
Постинги: 340
Коментари: 3
Гласове: 31537
Календар
«  Юли, 2021  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031