ЕДИН  ПРЕЛЕСТЕН  МАРШРУТ  ПО  ПЛАНИНИТЕ  В  СЕВЕРНАТА  КРАЙНА

    За десет лета по един месец в Западните покрайнини упознах добре тази част от България, откъсната от Родината си, както и прекрасните ни сънародници в нея, превърнати на заточеници в собствените си имоти. Упознах и всичките планини в Северната крайна с център Цариброд и Южната крайна с център Босилеград. Ще ги цитирам:

    Балкана, Видлич, Власина планина, Гребен планина, Въртоп, Кървав камик, Милевска планина, Бясна кобила.

   Една мечта в живота ми се изпълни – след премахването на граничните огражденияи известни със съветската дума клеон  през 1990 г. изминах прехода Ком-Тимок по билото на Балкана. Поглеждайки от рида на Копрен схнеговите пет коти, от върховет Трите чуки,  Вражата глава,   Миджур и Острата чука на юг, духът ми се устреми натам. По-късно посещението там стана възможно и аз осъществих една от мечтите си. Първоначално, упознах красотата, която виждах отгоре, но програмата ми се разшири с огромния брой села по Годечко, днес в Сърбия, двете части от Трънско, откъснати по Ньойския договор от страната ни и Босилеградско. Едно пътуване, за 10 години гръбнакът на всичките ми пътувания по планините на България.

   Сега ще се спра на един маршпут, един от най-красивите из Западните покрайнини, но преди това за региона на този маршрут:

   Селата Кусоврана и Селище са част от веригата трънски села, наричана Трънски одоровци, българска територия с форма на два клина днес в Сърбия.

    Маршрутът е по ждрелото на р. Ерма, по което има осем отделни ждрела, първото от които е това при гр. Трън. Още седем такива шедьоври има до вливавено на р. Ерма в р. Нишава. Ждрелото па р. Ерма е било непроходимо до ВСВ, когато немците строят стратегическа теснолинейна желеезница от Трън до Цариборд и пробиват 6 тунела в отвесните скали покрай реката. От Цариброд се пътува до с. Власи, където е първото /последното по теччението на реката/ ждрело. Две скали, подобни на Купените в Балкана или като Сцшла и Харидба пропускат реката между тях. Има обаче тунел, през който някога е преминавала дековилката, днес - шосе. Има площадка за разгллеждане на ждрелото подобно на това на р. Нишава преди гр. Бела Паланка. От двете страни на ждрелото се извисяват чудни скални образувания от варовик и миргел, утаени скали.

     Река Ерма извира от планината Кървав камик, после преминава между планините Кървав камик и Въртоп, през с. Трънска крисура и навлиза в България при с. Стрезимировци. Следват  Малкото и Голямото Знеполе, център на студа на Балканите, до -38 грасуса С. След Трън реката навлиза между планините Гребен и Власина, две прелестни планини. Красотата на едната се разкрива от частта на с. Врачба в България. Тя наистина наподобява гребен над реката, но горе, при село Драговита тя става широка, просторна, с много вода, гори пасища. И обезлюдени български села. Половината с. Врабча е в България, половината – в Сърбия.

    Орографски планините Гребен и Власина са един масив, разрязан от р. Ерма. Подобен на тях е Искърският пролом при Свражен и Лакатник. Още две реки разрязват този масив, едната е р. Звонска, а другата р. Кусовранска. Красотата на този планински маасив не може да се опише, трябва да се види. Това, което съм чувал от българите по Трънско е, че от Трън по-убаво нема. От българите в Босилеградско съм чувал, че от Бесна Кобила по-убаво нема. Ако аз трябва да преценя, не мога. Всяка красота е различна, бих прибавил и други, изветрените скали на планината Руй. А Балканът? Хората там са заети целодневно и напускат селото си само ако се налага по работа, поради това аз по-добре познавам региона им.

   След с. Власи следват скали от лявата страна на пътя, наподобяващи Белоградчищките и скали, както и скали и пещери от дясната страна на реката. Преминаават се разклоненията за с. Поганово и Драговита, след това идва Погановския манастир. Красоти, крсоти, красоти. В ляво скалите стават все по-високи, достига се до железен мост. Тук колата се оставя,  има достатъчно големи дървета за сянка. Започва стръмен път, който след около километър минаава зад рид, от който се разкрива страхотна гедка към скалите на Гребен планина. Те са страховити, но пък са с един цвят – сивобели. От дясната стана на този стръмен път се надигат нови скали, към Власината планина, но вече оцветени. Преминаава се през едно село на високо равно място, обгледно към Гребен, Власина и Руй планини. Къщите са доста близки по архитекнутура, всиките са обитаеми. Младите хора са по Белград или ако имат двойно гражданство в България. При входа на къщите има антре с открехнати пердета. Виждат се скромни картини, семейни снимки и кандило с икона.

   От тук нататък обаче става много велико като красота. Разкрива се изглед  към с. Звонци, към селата от другата страна на р. Звонска, крепостта на Цар Асен, към доста села от архипелага Трънски одоровци. Масивът на Руй е огромен, мек, величав, от България се вижда от другата страна. От тук е много по-красив. Вижда се и символът на Трънско, върхът Драговицки камък и залепената по предната му стръмна част махала Мъниш в България. Единственито нещо, което не се вижда от тук е продължението на планината Гребен в България, Завалската планина.

   Пътят навлиза в долина, по скатовете на която се виждат доста къщи, вече необитаееми. Навлиза се в една долина, създадена от Бог за място за село, това е с. Селище. Огромен карстов извор струи в центъра на селото, вода от друг карстов извор е хваната за чешмите на хората. Те обаче са емигрирали във вътрещността на Сърбия, тук има останали много малко възрастни хора. С излъчване на отрудени, смачкани от работа и умора хора...Какви ливади около селото, какви ливади над селото. Красотата на мястото на това село е уникална. Тук е по-красиво отколкото в нашите суперкасиви села Меча поляна и Безводно, и те в карстова местност.

    След селото има римски път, който идва долу от с. Кусоврана ниска част и продължава почти по хоризонтала към Кусоврана висока част. Реката покрай с. Кусоврана е разрязала Власината планина, но долу покрай нея има много място за село, за градини, за къщи. Кметството, училището, църквата – всико е изоставено...В дясно от пътя започват едни оцветени в червено скали, някои целите в червено, други частично. Те са доста високи, като някои имат над 100 м. отвесни скали, почти колкото Мальовица. Скалитеаите са меки, ронливи, тук за алпинисти не става. Този скален рай продължава около 3 км., но отсечката се изминава много бавно, защото такава скална красота в преобладаващо червено рядко се среща.

    Риимският път излиза на карстов извор, на който се вижда останки от чешма, вероятно римска. Сега там има поилки за животни, животни обаче не видях.  Следва разширение, тук е високата част на селото. Насреща ми деца на планински велосипеди, идват от Пирот и се изгубили. Обясних им не само как да се върнат, но и кои пътища да изберат като по-добри. Едно от момчетата каза: Хората от България познават Пиротско, ние, от Пирот, се изгубихме.

   Навлязох в селото. Това, което лъха от него е ужасяваща беднотия и тежък живот. Една млада жена с две малки деца и немощен свекър излезе да ме осведоми ако търся нещо, защото не съм от селото им. Казах й, че отивам на вр. Паницата, най-високият на планината Власина. Тя обаче настоя да влеза, да ме почерпи кафе, да поговори с човек от България. Ангел в човещки образ бе жената. Съпругът й за да спечели нищо произвеждал дървени въглища, но бизнесът не вървял. Роднини им дали трактор, да върши се него по нещо. Единствено в Горското поработвал по малко. А децата вече са за училище, трябва да пътуват до с. Звонци, долу много по- ниско и далеч от мястото, където живеят. Транспорт никакъв. Какво ще правим, не знам, каза жената, просто загиваме...

    Много мъчно ми стана за това семейсто. Дядото се оказа че помни прекарването на Наказателната граница, но говореше трудно, подчертавам, чист български език.

   Продължих по указанията на жената, която ми каза, ме трябва да достигна до бивака на летния лагер на Славчо Трънски и да завия в дясно, като гледам за настлан с камъни тесен път. Тя не знаеше, че това е римски път. Добре, че ми даде тази информация, намерих този път, римски стратегически. През вековна букова гора се изкачих на заобленото било на планината и намерих Паниците, те са две.  Това е един връх, така изглежда от долу, с две глави, а от тук се вижда, че това са два въртопа. Това, което се вижда от тук са Балканът и Руй планина. Беше късна пролет, в понора имаше всякакви цветя.

   Още два пъти бях тук, веднаж за да „пробия” до планшната до с. Пресиян,  над Пирот, където продългава коларски път, но неуспешно – поради подраст. Къщата насемейството бе напусната от тях...Вториът път за да се изкача по един междуселски път до селото горе на рида по пътя за с. Стола, друг пункт за навлизане във Влъасината панина, и там прелестно място. До него се достига по щирок римски път, по който пътуват камиони и коли. Името на семото в момента забравих, но няма да забравя дъжда там, който ме уцели на глинест път, едвам се върнах поради ужасяващата хлъзгавица.  То принадлежи  към община Бабушница, на югжната страна на Власината планина.

    Какви сме били преди век и кави сме сега можем да преценим от контакта с тези наши сънародници. Отделени с граница към Родината си и с планини от към Сърбия, заточени в собствените си имоти за да измрат и земите им да станат сръбски, те са запазили ценностната си ситема от онова страшно време.  А какви сме сега не казвам, но тези хора там, със съхранената ценностна система на българите, преценявам като чисти хора. Досегът до тях е поучителен за тези, които са опазили част от ценностната ни ситема, благодарение на която България е оцелялал след пет века турско иго. Аз също съм опазил част от нея и затова системата не успя да ме превърне в трифовонорадев боклук. Останах си човек, изминаващ съзнателно земния си път по Божиите закони. А животът, той е колело с начало и със край. Които се събират  един момент.