Поетична тетрадка

 на

Костадин Георгиев Костов – Пловдив ,

България

Вечната агитка

Вечната агитка

те призовава

още днес

да влезеш в битка ,

да дадеш всичко

от себе си

и да победиш ,

да се бориш

както само ти

знаеш и умееш ,

и над целия град

сладко да попееш .

Чуй гласа

ѝ ти ,

любими мой

Жълт тим ненагледен ,

чуй гласа

на тази

уникална ,

несравнима публика ,

която искрено

те обожава ,

и всичко от себе си

ти дава ,

чуй гласа на тези ,

които днес са тук ,

но и на тези ,

които веч ги няма …  

Вечната агитка ,

която ти помага

неистово да спечелиш

всяка битка ,

Вечната агитка ,

в която влизат

безброй светли имена ,

вплели навеки с теб

своята съдба .  

Там е и моят мил

покоен светъл баща

присъствал лично

на знаменити мачове

безброй ,

и оставил

глас и сърце

на трибуната

Източна любима ,

гнездо на канари

и наблюдателен пост

за всеки Ботевист

с лъч в сърцето 

си златист . 
 

Там са още

и Челсито , и Ушото ,

там нейде

съм и аз самия ,

още от

шампионската ни

година , която ще се

помни до амина .

Ботев , Ботев ,

любими мой ,

ние никога няма

да се разделим ,

и вечно с теб

ще бдим .

И накрая ,

и накрая ,

пак ще победим !

Авторски текст на Костадин Георгиев Костов – Пловдив , България

05.06.2017 г .

17.40 h .

http://simplythebest.blog.bg/

Скъпи приятели , искам да споделя още нещо на темата агитка и публика .

Аз съм фен на БОТЕВ Пловдив от 1967 година – шампионската година на нашия отбор . Още не бях навършил дванайсет години . Това , което ми направи много силно впечатление още от самото начало беше мелодията Блю Канари . И досега се вълнувам да я чуя … Опитвах се да науча едно особено пляскане с ръце с което публиката подкрепяше своите любимци . За моя изненада , обаче тази подкрепа скоро изчезна . И изобщо секна всякаква подкрепа … Имам предвид словесна . Нямаше скандирания , нямаше песни , нямаше нищо … Сякаш хората бяха отишли на театър … На тази възраст , на която бях тогава , това ужасно ме дразнеше и разочароваше …  Обаче , аз използвах всяка възможност да подкрепям отбора . Когато се прибирах в къщи гласът ми както винаги беше прегракнал и майка ми казваше – Нашият син пак е викал на стадиона . А , аз винаги ѝ отговарях – Аз нали затова съм отишъл , за да подкрепям отбора ! Те , другите мълчат като риби …

И тази картина , която Ви описвам продължи с години …

Искам да кажа нещо и за един мач на националния отбор на България , който се проведе на стадион Девети септември , (или сега Стадион Пловдив) в Пловдив .  Нашите биха с един на нула , гол на Чико . Аз не се стърпях , провикнах се радостно , та нали моят любимец беше голмайстора , но тутакси ме стрелнаха отвсякъде хора с опулени , бих казал ужасени очи , а доста хора ме изгледаха досто свирепо …
Явно бяха много изненадани , че някой си се радва на победа срещу Съветския Съюз … Ако трябва да бъда съвсем откровен съдейки по реакцията на другите , за миг дори помислих , че ще ме арестуват …  Годината беше 1971 , а господа червените другари и феодали още бяха на власт …

Навсякъде във въздуха се чувстваше остър дефицит на свобода и справедливост …

Хората бяха наплашени и не смееха да гъкнат .

И така е било навсякъде – под червения

тоталитарен ботуш трева не може да поникне …

Тези неща дълги години ме измъчваха ,

затова най – накрая реших да ги напиша и споделя с Вас .  

Благодаря за Вашето внимание !

К . Г . Костов