Поетична тетрадка на Костадин Георгиев Костов

– Пловдив , България 

НАМАСТЕ

Намасте – моята душа

се прекланя пред твоята душа

и пред всички хубави неща ,

що скрити са във нея ,

обича те и те уважава

зарад тая Божия искра ,

която ни сплотява и обединява .

Душа до душа ,

сърце до сърце ,

ръка за ръка ,

така ще преминем през живота

и ще изживеем своята приказна мечта ,

за да докажем , че милият ни Господ

не напразно е живял някога сред хора

и е раздавал любовта си без капчица умора .

_{Авторски текст}

_на

_{Костадин Георгиев Костов – Пловдив , България .}

_{© ВСИЧКИ ПРАВА ЗАПАЗЕНИ .}

09.03.2019 г .

20.20. h .

“Намаскар” е дума на Санскрит, която произлиза от друга Санскритска дума “Намаха“, което означава да отдадем почит на някого. , Bъв всеки от нас съществува Божественото (Божествения Принцип), известен като Душа (атма). Поздравът намаскар е когато душата на един човек разпознава и отдава почит на Душата в другия.

Докато думите намасте и намаскар са синоними, има духовна разлика между тях. Намаскар съдържа повече сатвика от думата намасте.
 

Индусите прознасят думичката „Намасте” като поздрав  със събрани длани на линията на сърцето и леко приведена глава. Освен поздрав, „Намасте” е и жест-мантра и мудра. Когато дланите са поставени пред гърдите като за молитва  – това е Анджали мудра – от корена „андж”, което означава прославям, миропомазвам, украсявам.

Допрените длани означават единството на Вселената, двойнствена във външността си, обединението на духовното и материалното, познанието на истинското „Аз”. Дясната ръка представлява висшата сила в нас- това, което понякога наричаме „Божествено”, а лявата е проявление на нашата външна, светска същност.

На санскрит „намас” означава поклон – „Аз се покланям на теб“, почтително приветствие, като самата дума идва от корена „нам”, означаващ коленопреклонност, поклонение, смирена покорност и пребиваване в мълчание. „Те” означава „на теб” и така „намасте” означава „покланям ти се”.

В по-широк смисъл „Намасте” означава: „Божественото в мен приветства и се свързва с божественото в теб“. Жестът „Намасте” представя вярването, че има божествена искра във всеки един от нас, която се намира в сърцето и  символизира Единната Същност, Миросъзданието. Човек съществува, уважавайки законите на Миросъзданието, и чрез събраните длани пред сърцето си, съобщава за радостта от съществуването, за единението си с тази всепроникваща същност и носи послание за духовност и благодатна осъзнатост.

• От всички поздрави, Фондацията за изследване на духовната наука подкрепя намаскар (намасте) като най-сатвична форма на поздрав и трябва да се използва, доколкото е възможно.
• Дори ако това не е в културната норма на поздравяване по този начин, човек може да поздравява друго лице с намаскар на ум.

Ето моята тайна. 
Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със 
сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.
Антоан дьо Сент-Екзюпери

Златният Буда

През есента на 1988 година съпругата ми Джорджия и аз бяхме поканени на конференция в Хонконг, където трябваше да изнесем доклад за самоуважението и възможността човек да се представи в най-добрата си светлина. Тъй като никога по-рано не бяхме ходили в Далечния Изток, решихме да удължим пътуването и да посетим и Тайланд.
Когато пристигнахме в Банкок, започнахме да обикаляме най-известните будистки храмове в града. Този ден, заедно с преводача и шофьора, ние с Джорджия посетихме множество будистки храмове и скоро всички впечатления се смесиха в представите ни.
Един от храмовете, обаче, беше оставил незаличимо впечатление в сърцата и съзнанието ни. Той се наричаше Храм на златния Буда и бе много малък, вероятно с размери не по-големи от девет на девет метра. Но щом влязохме вътре, бяхме изумени от присъствието на един близо триметров Буда, направен от чисто злато. Той тежи повече от два и половина тона и е оценен приблизително на сто деветдесет и шест милиона долара! Гледката беше внушителна — величествен и в същото време деликатно изваян Буда от масивно злато, който гледаше усмихнат към нас.
Докато разглеждахме с интерес храма (снимахме около статуята и непрекъснато и на глас и се възхищавахме), аз се приближих до един стъклен шкаф, в който имаше парче глина, дебело около двадесет сантиметра и широко тридесет. До стъкления шкаф имаше обяснителен текст, който описваше историята на това необикновено произведение на изкуството.
През 1957 година неколцина монаси от някакъв манастир трябвало да изнесат от техния храм статуя на Буда, изработена от глина. Манастирът трябвало да бъде преместен другаде, за да се освободи място за изграждащата се магистрала в Банкок. Когато кранът започнал да пренася гигантския идол, той започнал да се пропуква, защото теглото му било огромно. На всичкото отгоре заваляло. Главният монах, загрижен да не се повреди свещеният Буда, решил да остави временно статуята на земята и я покрил с голям насмолен брезент, за да я предпази от дъжда.
По-късно същата вечер той отишъл да провери какво е състоянието на статуята и светнал с фенерчето под брезента, за да се увери, че Буда е сух. Щом светлината стигнала до пукнатината, той забелязал нещо да просветва през нея и това му се сторило странно. Като се вгледал отблизо в проблясващата светлина, той се зачудил какво ли има под глината. Донесъл длето и чук от манастира и започнал да я кърти. Докато свалял внимателно парчетата, сияещото петно ставало все по-ярко и все по-голямо. Монахът работил часове наред, преди пред него да се появи в целия си блясък ижлючителният Буда, направен от чисто злато.
Историците смятат, че неколкостотин години преди откритието на монаха, бирманската армия се готвела да атакува Тайланд (наричан тогава Сиам). Като узнали, че страната им скоро ще бъде нападната, сиамските монаси покрили скъпоценния златен Буда с глина, за да предпазят съкровището от плячкосване. За нещастие, изглежда бирманските воини са убили всички сиамски монаси и добре съхранената тайна за златния Буда останала неразкрита до паметния ден през 1957 година.
Докато пътувахме за вкъщи със самолет на компанията „Катей пасифик еърлайнз" започнах да си мисля: „Ние всички сме като глинения Буда — покрити сме с твърда черупка, създадена от страх, и все пак, във всеки от нас се крие по един „златен Буда”, „златен Христос" или „златна ядка", която е нашата истинска същност. Някъде по пътя, между две и деветгодишната си възраст, човек започва да прикрива „златната си същност", нашето истинско аз. Подобно на монаха с чука и длетото, нашата задача е да открием отново истинската си същност.

Джак Канфийлд